Реформаторски блог

Боят по Реформаторския блок започна. Бият го с всички средства - от тарикатски социологически изследвания до публицистика от общ характер.

Това обстоятелство, макар и мъчително и донякъде обидно за новото формирование, е блага вест, защото означава, че силите на статуквото вече гледат на блока сериозно и виждат в него съперник, с когото си заслужава да се разправят по познатия начин. Кое обаче дава сила на блока и кое го прави сериозен претендент за властта? Отговорът се съдържа в епитета - "реформаторски". Едно от най-устойчивите политически заклинания през последния четвърт век е "реформи, реформи, реформи..."

Когато едно състояние не ти харесва, естествено е да поискаш да го промениш. Когато виждаш, че едно общество е деформирано, нормално е да желаеш да го реформираш. Дано не бъркам, но скоро не сме имали претендент за властта, който да не е долитал на крилата на реформите.

За съжаление обаче, много трудно е да реформираш някого, пред когото се отчиташ и който те избира. Това е парадоксът на демокрацията. Последните, които направиха истински реформи в България, бяха комунистите, които през 1944-та ни реформираха до кокал под одобрителния поглед на червената армия. После падна мрак, а половин век по-късно падна Стената. Дали обаче тази промяна беше така радикална като предишната.

Дали демократичната промяна успя да възстанови нещата такива, каквито бяха унищожени след войната? Аз мисля, че не. Мерило е структурата на собственостт.

След Берлинската стена обществата започнаха да изглеждат наистина твърде различни и твърде реформирани, но прослойките, които преди контролираха благата чрез привилегировано отношение спрямо държавната собственост, след демократичните промени започнаха да ги контролират като техни законни частни собственици. От друга страна, какво толкова, нали все някой трябва да контролира благата на обществото? Има ли значение кой? Има и това е въпрос на справедливост.

Когато справедливостта в едно общество е нарушена, всяка власт става под въпрос. Хората започват да се съмняват, да не вярват, че това е автентична власт и навсякъде провиждат задкулисни заговори и кукловоди, като в много случаи са прави в подозренията си.

А щом има такива подозрения, независимо основателни или не, управленията са слаби и не могат да правят реформите, заради които са били избрани. Защото реформаторството е болезнено.

Трябва да вярваш на реформатора, както вярваш на зъболекаря си. Ако не си отвориш доброволно устата, и най-добрият зъболекар няма да ти направи пломба.

Най-лошото на реформите е, че, макар и полезни за всички, те са неприятни за мнозина и големи групи от хора остават недоволни, когато управлението тръгне да ги реформира. Тоест реформаторското управление е управление на недоволството. Или е такова, или не е реформаторско.

Всеки реформатор още в зората на реформаторската си кариера трябва да е наясно, че ще обиди мнозина и да е готов мнозина да го намразят. Има два вида хора, които ще се обидят. Първите са тези, които ще изгубят работата си, защото получават заплати от сектори, които не произвеждат нищо и с нищо не оправдават съществуването си.

Вторите са онези, които се занимават с организирана престъпност, контрабанда, данъчни измами, корупция и т.н. Но докато обидата на първите ще свърши само като горчива буца в гърлата им, то обидата на вторите ще избухне в яростна съпротива, която може да въздига и да сваля правителства.

Следователно, параноичният извод е, че обществото има крещяща нужда от реформиране, но обществото  не желае да бъде реформирано.

В момента в света или поне в света на нашата цивилизация няма ляво, няма дясно, няма капитализъм, няма и социализъм. Има само популизъм с известно разнообразие във формите на демагогия.

Затова и властта е в криза, защото няма съревнование на идеи, ценности и концепции, а само надпревара в обещаването на едно и също: ще работите по-малко, ще печелите повече, ще се пенсионирате по-рано и няма да плащате дълговете си.

И всички приказки за грижа към предприемачи, капиталисти, малки и средни предприятия са само досаден шум в ефира. Естествено процесът на обещаване на неизпълними неща и (което е по-лошо) опитът тези неща въпреки всичко да бъдат изпълнени, прави живота не по-добър, а по-лош, защото това е живот на вересия, на закърпване на положението до следващия мандат, когато други ще му мислят.

А другите не могат да измислят нищо по-различно, защото и тях трябва да ги избират. Ако някой знае как се излиза от този §22, да каже...

Новината е от сайта Движение България на гражданите Обречени на реформиране