Реформаторски блог

По Коледа през годините, с напредъка на мобилните комуникации, традиционно получавам най-разнообразни благопожелания. И тази година, както и до сега, преобладават тези от мои приятели и колеги мюсюлмани. Констатирайки го за поредна година с радост, се замислям -  в тези светли дни, в обществото ни продължава да витае една несправедливост. Сядам пред компютъра да я минимизирам частично. За какво точно иде реч: Покрай празничната еуфория отново ще мине с телеграфен репортаж и без необходимото внимание, отбелязването на поредната годишнина от смърта на едно невръстно момиченце на име Тюркян, паднало в жертва на действията на едно тоталитарно безумие преди 29 години на днешната дата. Да, преди толкова време стартирането на репресиите наложени от Живковия режим във връзка с насилствената смяна на имената на българските граждани мюсюлмани, доведе логично до подобен трагизъм и жертви в почти цяла България, започвайки от Кирковските села в Кърджалийско. И тази година една партия с председател родом от същия регион, ще помпа политически дивиденти, обслужвайки с досада традиционния си партиен календар с въпросното мероприятие. Основанието, точно това почетно и обикновено ръководство на тази партия да узурпира правото да се разпорежда с паметта и мислите на обруганата чест и достойнство на съгражданите ни мюсюлмани от Коледата на 1984-та, не ще коментирам сега. Това ще оставя на съвестта и чувството за справедливост на техните членове и симпатизанти. Ще припомня само, че събитията от тези злокобни дни на репресия и насилие спрямо турската етническа група в България, бяха в продължение на не по-малко трагичните такива и спрямо помаците и турчеещите се роми през различни години на XX век. Ще припомня и непрекъснато пропускания през годините факт, че хиляди мои братя и сестри, етнически българи  християни, застанаха тогава открито на страната на своите онеправдани сънародници, но биваха изблъсквани грубо от репресивните органи на тоталитарната държава, водени от агентите  на ДС. Същите агенти, част от които продължават и днес да се наричат радетели за права и свободи, осребрявайки рецидивно страданието и травматичната памет на няколко етнически  и религиозни общности в страната. Но и за тез люде не ми е думата.

Почитайки паметта на всички загинали в периодите на съпротивата срещу  асимилационната политика на възродителите от последното насилствено преименуване, ми се иска да помислим за умишлено насажданата от тях и днес омраза и разделение. Нито за един момент и до ден днешен, кретенизмът, като този от средата на 80-те години на миналия век, използван за прекрасен политически инструмент за влияние, манипулация и отвличане на вниманието, не е напускал главите им, нито главите на техните наследници. Именно те, чрез финансовия ресурс  придобит по време на пребиваването им във властта по време на почти целия т. нар. демократичен преход,  отново притежават политически, корпоративен и медиен инструментариум за влияние, чрез който да продължават да сеят омраза и разделение между всичко и всички.  Особенно актуална с днешна дата е инспирираната, особенно  в средите на маргинализираните регионални национализми, разгръщаща се ислямофобия. Проблемите с миграционната вълна от сирийски бежанци и икономически имигранти от африканския континет през последните няколко месеца в южните Балкани, бяха и продължават да бъдат използвани умело от  контролираните от въздесъщите същи, изпълнителна власт и системи за сигурност в България. Много от проблемите умишлено не се решават или се бави тяхното отстраняване, като ефектът от това отново е грубо антихуманно отношение,  доказателства за което всеки може да намери сам, посещавайки което и да е от местата на пребиваване на тези изпаднали в беда хора. На този фон блести с най-ярка светлина и проблема с гротескно прокламираната през годините мимикрия, наречена интеграция. Нещо, което през последния четвърт век, дали за една етническа или религиозна група или за обществото ни като цяло, не придоби нито за миг някакво стойностно съдържание. Не беше допуснато абсолютно умишлено да се случи нито икономическа, нито социална, камо ли политическа интеграция на малцинствените етнически групи. Пародията за разширяването на етническата рамка на стартиралата като партия в защита на турците и мюсюлманите, и по този начин се даде демократично политическо представителство на различни етноси участвайки в един формат, завърши с първото истинско отваряне на досиетата на бившата Държавна сигурност от началото на 1998г. и последвалите го трагични събития в самата партия, както и естественото и рекапсулиране. Но това е моя лична загубена кауза и драма и не бих занимавал когото и да било с непоискано разяснение по въпроса.

Важното е, че дори и при времеви съвпадения, като това,  което ме кара по Коледа да пиша за политика, аз намирам все още истинско упование в прекрасните коледни пожелания които получавам от своите приятели и познати от различен от моя етнос и вероизповедание. И сигурен съм те не са само следствие  на прословутия добър комшулък, с който бодряшки обикновенно се обясняват добрите междуетнически и междурелигиозни взаимоотношения у нас. По скоро съм сигурен, че те са плод на осъзната необходимост. В името на единението на народа ни в цялата му етническа и религиозна многообразност и в памет на жертвите на репресиите на мракобесното тоталитарно минало, като малката Тюркян, да се противопоставим всички на изкуствено налаганото ни разделение и омраза. Да осъзнаем цивилизационния си избор по пътя към ефективното ни членство в Европейския съюз и престанем да бъдем неми свидетели на разрушителната сила на задкулисието, продуциращо корупция, държаща ни далеч от този желан път на спасение на България.                

Веселин Пенев